Храмът

- Тук няма нищо, сержант! Пратили са ни за зелен хайвер, да се връщаме. – в гласа на капитан Гибънс имаше зле прикрита надежда.
- Сигурен съм, че е някъде тук, сър! Няма начин оня чер крадец да ме е измамил, сър! Вселих у него страх от бога, както е писано в евангелието. Сър! – гласът на сержант Морис беше изпълнен с чинопочитание и воински ентусиазъм.

Гибънс въздъхна и като избърса потта от челото си, продължи по пътеката. С каквото и да беше изпълнен гласът на Морис, капитанът се ужасяваше от него, въпреки че никога не би го признал. Повечето войници подозираха, че сержант Морис е луд. Не че в това имаше нещо нередно, да си луд си беше предимство в армията на Негово Величество. Ето, полковник Харнес си беше освидетелстван невменяем, но на никой и през ум не му минаваше да го пенсионира. Не, Гибънс знаеше, че сержантът не е луд. Той някак беше преминал безкрайната шир на лудостта и накрая беше пресякъл в някакво собствено селение. Всички войници се отнасяха жестоко с местните. Някои го правеха със съжаление, други равнодушно, трети със садистична наслада, но всички те съзнаваха, че това е зло и нередно. Да не говорим, че заради това можеха да се изправят на разстрел с онова ново петле генерал Уелезли и идеите му за добро отношение с диваците. Не и сержант Морис, той не виждаше нищо нередно, сигурно би и добавил, че тъй пише в Евангелието. “Бог да го убие!” помисли си гневно Гибънс и се прокле за малодушието да не даде команда за отбой. За кой дявол се беше вързал на сержанта? За мангизи, естествено! Заплатите в английската армия бяха мизерни, не стигаха да се платят само дневните разходи и всички се въртяха в порочен кръг на все по-дълбоко и по-дълбоко потъване в дълг към короната. Хитър капан. За това всички, от редника до капитана търсеха начин за забогатяване. Хазарт, публични домове, кражби от обоза, набези над местното население бяха нещо нормално в английската армия в Индия през 1795 г.

Морис беше изтръгнал информация, че в джунглата има храм, червив от злато и скъпоценни камъни. Капитан Гибънс уреди прикритие под формата на разузнавателен патрул и сега той, Морис и петима войника, които бяха доказали, че могат да си затварят устите, се потяха в зелената пещ на бенгалската гора. Капитанът искрено се надяваше да не намерят нищо и да се върнат, ще напсува Морис и ще се напие с арак. Имаше някакво гадно чувство за цялата авантюра, не беше страхливец, но все по-осезаемо все едно мравки лазеха по гърба му.

- Мамка му, ама че грозотия! – възклицанието на авангарда редник Хикс го извади от мрачните му мисли. - Защо тия черни копелета правят боговете си да изглеждат, като пълни изроди?

- Млъквай, Хикс! – изръмжа Морис. - Никой не може да направи някой да изглежда, като пълен изрод така, както се е справила майка ти! Както е писано в Евангелието.

- Не всички са изроди. – прочисти гърло капитан Гибънс.

Впери очарован поглед в барелефите на храма. Проклета страна, в един момент си проправяш пътя през джунглата по едва забележима пътека, в следващия пред теб изниква грандиозно каменно светилище. И наистина, пред него като някакъв страж, стърчеше статуята на гротескно същество с торс на човек, змийска опашка вместо крака, женски гърди, мъжки гениталии, шест ръце и чудовищно лице. Зад него барелефът на храма в пълен контраст рисуваше радващи окото сцени. Двама мъже държаха за бедрата жена и я спускаха да се наниже на огромен пенис, изражението ѝ беше смес от страдание и пълен екстаз. По-нататък, пред мъж седнал на трон, беше коленичила жена и поемаше в устата си еректиралия му член. Цялата фасада на храма представляваше вплетени едно в друго тела, във всички възможни и невъзможни форми на съвкупление, които човек би могъл да си представи.

- Ще заповядате ли да го претърсим? Сър! – изпънат “мирно” се цъклеше сержант Морис. - Да изкореним езичеството, с огън и меч, както е писано в Евангелието!

- Заповядвам! – ядно отвърна капитан Гибънс. - Внимателно, да няма някоя гадничка изненада!

- Чухте го, мърши негодни, отваряйте си зъркелите на четири! – изрева Морис.

Войниците махнаха парцалите от петлетата на мускетите и озъртайки се нахълтаха в храма през портата, оформена като зинала уста. Последен влезе с извадена сабя капитан Гибънс, ако човек гледаше отстрани, можеше да му се стори, че зеленясалата каменна грамада лакомо гълта мъжете, облечени в ярки червени униформи.

- Бог да ме убие! – гласът на Хикс беше дрезгав от неверие. - Бог да ме убие и гръм да ме удари, това е раят! Братчета, това е раят, кълна се в душата си!

Вътрешността на храма беше осветена от факли, които хвърляха пулсираща светлина и създаваха впечатление, като че човек е в уютна утроба. Помещението беше дълго петдесет метра и широко двадесет, в средата имаше дълга ниска маса, отрупана с каквото човек пожелае. Зрели плодове, от които само като ги погледнеш устата се пълни със слюнка, печено месо с твърда, лъскава от мазнина коричка димеше в сребърни подноси, всяко свободно място на масата беше заето от чинии с храна или съдове с вино. Докато ченетата на войниците висваха до гърдите им от изумление, очите им шареха от отрупаната маса, до момичетата, изтегнати от двете ѝ страни. Облегнати на меки копринени възглавници, шест момичета полулегнали се смееха дяволито и смигаха на войниците. Облеклото им се състоеше от прозирни воали, които не оставяха много на въображението, подчертавайки, нежели прикривайки сластните извивки на женските тела. Начело на масата седеше жена на средна възраст, гърдите ѝ бяха натежали и преливаха над сарито, а както беше седнала с кръстосани крака, коремът ѝ образуваше две гънки. Тази пищност само добавяше към сладострастния облик на домакинята, плътните ѝ устни се отвориха и приковала погледа на капитана с черните си като бездна очи тя проговори:

- Очаквахме Ви, капитане. Вие и вашите смели войници сте добре дошли в нашата обител. – жената говореше перфектен английски, макар и със странен шипящ акцент. - Знаем, че сте изморени и ще направим всичко, всичко по силите ни, за да починете добре.

Гибънс примигна, беше очаквал всичко друго, но не и това. Опразнен храм, след предупреждение от местните. Полу забравено светилище със “съкровище” от боклуци. Дори богат храм, с готови да го защитават до смърт фанатици. Всичко това беше твърде вероятно, но да бъдат посрещнати от разсъблечени момичета с пищна трапеза, това граничеше с фантастиката. Дори в този край на света, където понякога въображението се предаваше пред действителността. Почувства се глупаво, да стои там с гола сабя в ръка пред хихикащите момичета и като прочисти гърло, я прибра в ножницата.

- Мадам, ние... ние сме патрул, длъжни сме да прегледаме... да осигурим... – за бога, как да кажеш на жрицата на храма, че си дошъл да го ограбиш, като тя просто седи на масата и ти се усмихва?!

- Вие трябва да сте сигурни, че армията Ви няма да попадне в засада, да? И да намерите продоволствия навярно? – съвсем лека нотка на подигравка надничаше от думите ѝ.

- Да, точно тъй, продоволствия! Ще издадем разбира се разписка...

Тя вдигна пухкавата си длан да го прекъсне:

- Разбира се! Но първо може да отпочинете, заповядайте! – тя направи приканващ жест към меките възглавници, обкован със скъпоценни камъни медальон хипнотично се залюля между гърдите ѝ.

- Сър! Туй е някакъв чер езически номер, сър! Кхм, както е писано в Еванг...

- Достатъчно, сержант! – някак страхът от Морис се беше стопил. - Чухте дамата, момчета!

Недоволното хъмкане под нос на сержант Морис се удави от радостните възгласи на войниците. Тежките гладкоцевни мускети бяха подпрени в пирамида, паласките с готовите фишеци оставени до тях и разкопчавайки червените си вълнени мундири мъжете насядаха между момичетата. Те ги посрещнаха със смях, заемайки се да свалят тежките им униформи, да им наливат вино и да им подават в устата напращели от сок гроздови зърна, димящи късове месо и какви ли не други лакомства. Капитан Гибънс седна до домакинята с изправен гръб, мъчейки се да запази достойнството на офицер на Негово Величество. Сержант Морис подозрително се оглеждаше, но нежни мургави ръце го хванаха, задърпаха го игриво и накрая и той се предаде и се остави да го сложат на меките копринени възглавници.

- Позволете да Ви се представя, аз съм Мая. – домакинята подаде на капитана пълна до ръба чаша с вино.

- Капитан Гибънс, мадам. На Вашите услуги. – внимателно да не разлее, той приближи устни към ръба на чашата.

Първата глътка накара в тялото му да се разлее мек, топъл огън. Иглички заиграха по върховете на пръстите му и за миг времето като че ли спря. Гласовете и смеха на войниците му премина в сливащ се в едно грохот. Стори му се дори, че лицето на домакинята се разля като от восък, но бързо примигна и реши, че е просто игра на светлината от факлите. Отпи по-смело втори път и от тялото му се отцеди умората от дългия преход в джунглата, чувстваше се отново като младеж! При третата глътка прати по дяволите полковник Харнес, генерал Уелезли и дори Негово Величество. Погледна отново Мая и усмивката му се разтегна сама по момчешки глуповато. Лицето ѝ беше пълно, без да е дебело, като зряла праскова, предизвикваща те да я впиеш зъби в нея и сокът да се стече в устата ти. Устните ѝ бяха плътни, носът изящно извит, както е присъщо на бенгалците, но най-поразителни бяха очите ѝ. Два черни кладенеца, колкото повече гледаше в тях, толкова повече му се струваше, че ще се смали, завърти и пропадне в бездната им. С върховно усилие на волята извърна поглед към войниците си.

Момичетата с игрив смях събличаха от тях ризите им, разкопчаваха тирантите и изуваха панталоните им и се кикотеха, когато мъжете непохватно в бързината се мъчеха да изритат крачолите. Смеещо се момиче тъпчеше гроздови зърна в устата на Хикс и после му даваше да пие вино. О’Райли беше сложил гъвкава като пантера бенгалка на колене и докато тя се подпираше на масата с ръце, той я обладаваше с мощни тласъци изотзад. Мургавото ѝ тяло подскачаше при всяко дълбоко пронизване от белия мъж и момичето издаваше мяукащи стенания. Очите ѝ се бяха подбелили от наближаващия екстаз. Редник Гренвил беше сложил своята избраница да легне по гръб на масата, разбутвайки чиниите. Оголил твърдите ѝ гърди, лакомо смучеше зърната им, грамадни колкото маслини. Момичето се гънеше, затворило очи и пъшкайки в несвяст. Пъркинс и МакГонъл бяха накарали две от момичетата да се прегърнат и докато мургавите създания си разменяха сластни ласки и целувки, мъжете ги обладаваха грубо изотзад, ръгайки твърдите си членове в анусите им. С пръсти, извити като нокти на грабливи птици, ненаситно мачкаха и щипеха стегнатата плът, тероризираха клиторите им и проникваха в нежните напоени с мъзга цепки между краката им.

Единствено Морис се чумереше и отблъскваше настоятелните ласки на шестото момиче. Капитан Гибънс се разсмя, като прочете по устните му “тъй пише в Евангелието”. Сержантът се въртеше нервно и дори не посягаше към божествено вкусната храна. Домакинята плъзна топлата си мека длан в разкопчаната риза на капитана и зарови пръсти в косматата му гръд. Играеше си с него, като котка, която доволна меси с лапите си. Гибънс изръмжа и посегна към Мая, но тя нежно отклони ръцете му.

- Оставете ми се, капитане. Обещавам, че ще изпитате нещо, което се случва веднъж в живота. – и без да дочака отговор свали тирантите от раменете му.

Ловките ѝ пръсти развързаха червения му офицерски пояс и като палави животинки се вмъкнаха в панталона, намирайки вече втвърдяващия се мъжки орган. Гибънс повдигна задника си, за да я улесни в събуването на клина му. Мая мъркайки хвана тестисите му в шепа и съвсем нежно ги замачка. Косматите топки потръпнаха в ръката ѝ и полу еректиралият член подскочи, мигновено изправяйки се “мирно” като войник. Възбудата му беше толкова силна, че кожата покриваща главичката сама се набра надолу, оголвайки я. Без да спира да гали тестисите на мъжа, Мая демонстративно сложи един пръст в устата си и го засмука, придавайки си невинно момичешко изражение, което по особено перверзен начин се смесваше със свръх женското ѝ излъчване. Извади пръста от устата си, лъщящ от слюнка и с него докосна едва-едва голата главичка на мъжкия член. Гибънс простена гърлено, жената продължаваше да мачка тестисите му, върхът на мокрия от ѝ пръст го гъделичкаше по особено мъчителен и приятен начин. По целия му орган се разливаше непоносим сърбеж, сякаш аха да свърши, но моментът се отдалечаваше постоянно.

Мая наведе глава в скута на Гибънс, отвори уста и бавно издиша горещия си дъх върху пениса му, почти докосвайки го с устни. Капитанът се остави в ръцете ѝ, точно както тя беше пожелала и загледа спектакъла, наслаждавайки се на изтънчените ѝ умения.

Пъркинс и МакГонъл бяха притиснали едно от момичетата помежду си, вкарвайки членовете си едновременно и двете ѝ отверстия в дисциплиниран синхрон. Докато единият проникваше до корен в утробата ѝ, другият издърпваше члена си от ануса ѝ почти докрай, само за да я наниже, щом другарят му се отдръпваше. Останалото свободно момиче до тях отпиваше от виното си, със загадъчна усмивка.

О’Райли беше хванал момичето за косата, опъвайки я назад и я яздеше с все по-бурни и безконтролни движения. Всяко грубо движение тласкаше гъвкавото тяло с цял фут напред.

Гренвил, заровил глава в гърдите на своята дама, я обладаваше като в каданс.

Хикс беше накарал момичето си да легне, да вдигне крака и да ги държи разтворени с ръце. Той стискаше члена си в юмрук, а другата му ръка напираше да се напъха в женското тяло. Беше вкарал в нея четири от дебелите си пръсти и се опитваше със сумтене да набута и палеца. Тъмните срамни устни обрамчваха ръката му, като някаква екзотична дантела, а бенгалката стенейки въртеше таза си, мъчейки се да улесни нанизването на тялото си на мъжката длан. Очите ѝ святкаха от похот и соковете ѝ се стичаха по китката на войника. Той се наведе и налапа едно от зърната на гърдите ѝ.

Морис... Къде ли беше Морис? Но на капитанът не му пукаше, Морис можеше да върви по дяволите. Защото точно сега Мая най-после докосна главичката на члена му с плътните си, горещи устни. Целуна го, сякаш беше свещен обект. Тя отвори уста, извади езиче и го завъртя бавно около пръскащата се от възбуда глава. Хвана всеки от тестисите му в ръка и започна внимателно да ги стиска и дърпа поред. Гибънс имаше чувство, че е на границата да се взриви, като че да беше натъпкан с барут погреб. Все едно не семето, а целият той щеше да се изстреля от вибриращия от неземна възбуда член. Мая го усети и стисна мъжествеността му в основата, отвори уста и го налапа целия с глухо ръмжене. Капитан Гибънс затвори очи, устата на жената беше гореща, като доменна пещ, а езикът ѝ се въртеше с такава бързина, сякаш беше на десет места едновременно. Мъжът усети как цял ще се излее в устата на домакинята.

- Проклети черни езичници, нещо не е наред. – мърмореше си Морис, тръгнал да обикаля храма. - Гледаш го, че е така, а знам че не е, както е писано в Евангелието.

Струваше му се, че някой е сложил картинка пред очите му, красива, но невярна. И къде по дяволите бях скъпоценните камъни? Златото? Сержантът направи кръг и се върна при оргията, може пък да се възползва от онази черна биби (презрително за индийка). Ето, забавляват се момчетата... Морис примигна. После още веднъж. О’Райли вече не чукаше своето момиче заднешката, пред него беше застанала коза, която преживяше с присъщия за тия животни лукав поглед. Войникът я обладаваше с щастлива усмивка и стискаше вимето ѝ, както би мачкал циците на жена.

На масата пред Гренвил лежеше разложен труп, мъжът блажено смучеше гърдите му. От изгнилия гръден кош червеи пропълзяваха в устата и носа му.

Хикс беше напъхал едната си ръка в раззиналата се паст на черна пантера и докато звярът предъвкваше кървавия чукан, войникът в екстаз мастурбираше.

Морис завъртя глава, Пъркинс и МакГонъл бяха отрязали половите си членове и ухилени като песоглавци ги ръгаха един другиму в задниците.

На чело на масата седеше капитан Гибънс, а Мая беше легнала с глава в скута му. Пред невярващия поглед на Морис тялото на офицера започна да се свива, като стара кожена кесия. Очните ябълки хлътнаха навътре, човекът се сбръчка и за секунди заприлича на един от онези изсушени трупове, с които бяха пълни гробниците в Египет. Морис може и да беше луд, но никой не би могъл да го обвини в страхливост. С яростен рев скочи на масата и с няколко скока се озова пред командира си, пресегна се към пояса му и изтегли леката му сабя от пояса. Жената се извъртя с нечовешка бързина и ловкост. Лицето ѝ напомняше много повече на животинска муцуна, отколкото човешко. Зениците на очите ѝ бяха вертикални, а от устата ѝ стърчаха зъби дълги няколко инча. Със съскане тя се хвърли върху сержанта, протегнала закривени пръсти с ужасяващо дълги и остри нокти. Морис отчаяно завъртя сабята и успя да постави острието в последния миг между себе си и Мая. Изкованата в Англия стомана изсвистя и посече жената през гърдите, прерязвайки верижката на обсипания със скъпоценни камъни медальон. Целият храм се изпълни с какафония от чудовищни ревове, писъци и стенания с такава сила, че сержантът си помисли, че тъпанчетата му ще се пръснат. Без да мисли, той грабна украшението, завъртя се и се понесе, сякаш всички дяволи бяха по петите му.

Продължи да бяга през целия път, десет мили през кал, джунгла и трънаци. В едната си ръка стискаше сабята на Гибънс, а в другата медальона. И през цялото време в главата му кънтеше гласът на Мая: “Глупак, върни го! Чака те съдба по-лоша и от смъртта!”.

- Да... имаш... да вземаш! – мърмореше си Морис. - Като... минеш през толкоз... бойни полета, колкото аз... тогава ми приказвай... по-лоша от смъртта! Както е писано... в Евангелието!